Бойни изкуства. Архивите говорят 2

„Тази книга допълва книгата ми „Размисли на сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства“, изд. „Кибеа“, С., 2017. Текстовете, които не можах да включа в първата книга са дадени тук. Дългът на всеки ученик в бойните изкуства е да доведе докрай делото на своя учител. На Стефан Хинков – моя сенсей, не му достигна времето, а и обстоятелствата през активния период от живота му не бяха, меко казано, подходящи, за да издаде сериозните си изследователски трудове. Затова събрах тези документи, късчета от големия пъзел на историята на бойните изкуства в България, които той ми продиктува или подари, за да пазя в архива си, и сега ги публикувам в „Бойни изкуства – архивите говорят № 1“.

Въпреки забързаното ни ежедневие, борбата за насъщния и различните ни политически пристрастия всеки българин чувства със сърцето си или осъзнава с главата си, че като народ се топим – и то бързо. От години ме мъчи въпросът възможно ли е да спрем и обърнем тази тенденция. Четох, мислих и говорих с много хора. Постепенно осъзнах, че един от начините да се променят нещата в България е да се намерят и обучат качествени хора с надеждата те след години да се обединят и да се превърнат в критичната маса, която ще преобърне нещата. Бойните изкуства изграждат такива хора с характер, философско и стратегическо мислене. Казано накратко, книгата ми е за младите.

Често ме питат кой е Стефан Хинков. Учителят Хинков беше индивидуалност, неуловим. За всеки, който е контактувал с него, беше различен. За едни беше шахматист, за други – майстор по бойни изкуства, познавач на източната философия, на йога и тантра, на древната българска история, експерт в семиотиката и идзинистиката – науката за древната китайска „Книга на промените“ („И-дзин“).

За мен той беше моят Учител. Минал съм през десетки източни и западни сенсеи, през много професори и треньори, но това е човекът, който успя да ме „спре“, да „изпразни чашата ми“ от предишните знания, да я напълни със своя опит и мъдрост, а после постепенно да ме подтикне да изследвам самостоятелно космоса на И-дзин.

Най-важното нещо, което трябва да знаем за този мислител, превърнат насила в отшелник, който казваше: „Моят път не е за всеки. Не ме разбират и чудо би било да ме разберат“, е, че бе една много, много стара българска душа! Беше голям родолюбец, какъвто направи и мен.“