"По-странни времена" на С.К.Макдонъл е като Дядо Коледа, но ако е с махмурлук и в не особено добро настроение, поради което пуска изненадите както свари и когато му скимне. И те гърмят като бомби пълни с хелий. Следователно, смехът излиза малко по-различен, но все така освобождаващ.

Освен брилянтен образец на комедийното, "По-странни времена" е книга, която е полята с обилни дози мистерия и фентъзи, но понеже всичко се случва през 2021 година е Манчестър, подходящият термин е "комедийно ърбан фентъзи". Препратките на критиците към Пратчет са напълно основатателни, само че няма чак толкова имена и не е нужна карта. Криминалният елемент: о, да, има убийства, дори някои журналисти, които обичат да разтягат локуми, биха ги нарекли "серии на убийства", но няма страшно, няма зверства. Има магии, буквално, но пак няма страшно, защото магията е принудена да се изправи пред една журналистика от старата школа, дори да е набутана в този "бастион на накадърността" в "този парцал, който ние умилително наричаме вестник", а именно в "По-странни времена", удобно разположил офиса си в запусната църква.

Романтика? Няма как да кажа, но не е водещата тема. Има разбити сърца, които някои поливат с алкохол, други с бензин и стоят над тях със запалена клечка кибрит.

Стилът на Макдонъл (да, да, така се пише и горкият цял живот гледа името си написано грешно) е смесица от хумор и привързаност към мистичното и абсурдното, както и към човека такъв, какъвто е - със силните си качества, със странностите си, слабостите си, мистериите около взетите решения, страховете, комплексите си, и всичко, което идва с човешката природа. За добро или зло. Или и за двете. Макдонъл не абослютизира доброто и злото. Понякога доброто се заражда от много сторено зло, понякога става обратното. В романа има и добро, и зло, и смесено, и "Не знам какво правя, но все пак ще го направя. Важното е да изглеждам уверен и спокоен, докато крача напред без да знам какво правя и накъде отивам."

"По-странни времена" осмива няколко големи "нормални" вестника в Обединеното кралство и открито ги обвинява в лъжа, манипулация и мързел.

Комичното е, че всички те са се изказали за книгата с изумително ласкателни думи, дори суперлативи, които ви съветвам да прочетете след като изчетете книгата. Друг съвет: ако нещо не разбирате в началото на някоя глава, то става ясно няколко реда по-надолу - бъдете търпеливи, изчакайте събитията да се развиват. Не си създавайте едно и друго впечатление за никого, защото нищо не е така, както изглежда. Или (да се изразя буквално с думите на един от преминаващите леко откачени герои) "Намиг, намиг!" (защото не можел да намигва и се чувствал длъжен да намигне). Иска ми се да видите огромната му усмивка, докато пиша това, но не можете, затова.. Усмив, усмив. Хах. Предупреждение от мен, от С.К. Макдонъл и от всички автори по света: за бога, братя, не отваряйте на последната страница. Последното изречение е най-големият плот-туист, на който съм попадала в целия си опит като преводач и читател. И после... е, после човек не знае какво да прави с живота си, докато не излезе втората част.