Отец Константин се бори с Дявола

„Животът е сериозно нещо, поради своята незначителност“, е казал Ромен Гари.

„Отец Константин се бори с Дявола“ е колкото смешна, толкова и сериозна книга, защото всеки от нас се бори със своя вътрешен демон, със злото, което среща, с падналия ангел… И ни напомня, че единствено вярата е това, което може да ни помогне да спечелим тази битка. А ако сме достатъчно мъдри, за да го направим през смях, с нужната доза самоирония и усещане за незначителност на фона на божественото, то значи вече сме достатъчно добре въоръжени. Усмихнете се с тази книга, за да спечелите войната.

Ива Спиридонова, редактор

Щях да озаглавя този си текст „За Мира Папо и нейните смешни разкази” но размислих. „Смешен” е дума с много и различни значения. Понякога „смешен” означава и „несериозен” и „жалък”. Ние, българите, някак се боим от смеха. Той, мислим си ние с атавистичните си съзнания, е нещо, което може да ни изложи. „Дискредитира”, както може би е по-сериозно да се каже. Въобще – ние българите обичаме да се крием зад една такава – мрачно-угрижена фасада. Така няма да ни закачат. Я, току-виж ни видял някой да се смеем, пък си рекъл, че сме „отпуснали каиша”, а българинът все трябва да е със „стегнат каиш”. Слава Богу – по добре сме от разните там калвинисти, като швейцарците да речем, при които е било чак грехота да се смееш. Та и аз се посвених да напиша думата „смешни” – да не се приеме като „лековати”. Но и по друга причина не написах „смешни”. Защото тези разкази на Мира не са точно и просто смешни. Има смях в тях – мил, незлоблив, с примижаване и дори, простете за фриволността – все едно понякога и с подкихване. Такъв един – слънчев и благ смях. Но аз не написах „смешни”, защото открих по-точна дума. А тя е „сърдечни”. По Чудомировски сърдечни, вътрешни, интимни – влезли вътре в самия малък (всъщност – много голям) живот на обикновените хора – попадии и клисарки, отчета с властни мустаци и бради и какви ли не други. Сърдечни разкази. Без оная хапливост, хапеща заради самото хапане, злобна по инерция, с която сме свикнали от толкова години – покрай разните там комедийни шоу програми и сериали. Затова и на някого разказите могат да се сторят „не чак толкова смешни”. Защото когато пиеш чист спирт едва ли ще усетиш вкуса и аромата на деликатно вино. Нашите сегашни сетива са притъпени от грубостта и цинизма. А в разказите на Мира грубост и цинизъм комай няма никак. Има човещина. Кой обръща внимание на сърдечните вълнения на милите, скришни, непроявили се с нищо славно хора? Мира Папо! И го прави с такава благост и симпатия, че да ти се прище да се гмурнеш там – сред героите ѝ. Поздравления за човечността, Мира!

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ, художник корица, рецензент