История

Сбогувайте се с къщите, които сте построили със собствените си ръце, притиснете буза о дървото, на чийто клон сте окачили люлка, запечатайте в спомените си мъгливите, притихнали августовски вечери, малките часове на нощта, ушити от кадифе и дантела, над полята ви, всичко онова, което сте напълнили, сега ще се изпразни. Градът ви очаква, гори от нетърпение с отворени обятия, запалил е светлините си и е стоплил най-важните си улици, ще ви даде всичко…

Това пише Кари Хотакайнен в началото на своята „История“ – силен, натоварен със смисъл роман, който формално би могъл да се нарече дистопичен, ако не носеше смразяващия полъх на несигурното време, в което живеем.

В недалечно бъдеще, а може би и днес, урбанизацията е достигнала до краен предел. Обезлюдена и пуста, провинцията е превърната в Зона за отдих, където жителите на Града ходят да си почиват и да се наслаждават на изкуствено създадени преживявания с автентичен привкус. В полята и нивите, доскоро обработвани с труда на хиляди селяни, вече властват единствено животните, които, освободени от гнета на хората, устройват свое общество.

Градът е пренаселен, жилищата и работните места не стигат за всички. В установения от поколения развой на един човешки живот – образование, работа, дом, семейство, кариера, пенсия, старост, погребение – настъпва пълен обрат. Хората са принудени да пренаписват историята на живота си отново и отново, за да оцелеят.

Човешките истории са и в основата на решението, което Властимащите се опитват да намерят, на тежката жилищна криза – който разкаже най-впечатляващата история за себе си, получава жилище.

Достойнството, моралът и истината са подложени на изпитание. Ще устоят ли застрашените да останат без покрив на изкушението да разкрасят житейските си истории, за да се сдобият с мечтания дом?

Нима ние не се поддаваме на това изкушение и за по-малко в нашия все по-виртуален свят?

В мозайката от лични истории, които Кари Хотакайнен увлекателно и с чувство за хумор разказва чрез своите герои, умело е вплетена общата история на съвременните хора, в която всеки от нас може да разпознае себе си – едни с неудобство, пък дано и с отрезвяващо чувство на срам, други с удовлетворение, че все пак устояват въпреки всичко.