Вълнение в Константинопол

"...Мисля, че при Георги Константинов основно е интересното хрумване, неочакваният особен поглед към нещо от действителността, оригиналната мисъл, породила се от живота. Тя е онази, която по всяка вероятност дава и първия импулс в творческия прорцес. От това поетическата находка е вече ценност сама по себе си, разбира се.

 Не всекиму е дадено това зрение. Но важното при Георги Константинов е, че интересната находка не остава самоцелна и неприятно самоизтъкваща се, а напротив - тя винаги е свързана с едно искрено, автентично чувство.

 Всъщност и не би могло да бъде иначе. Като си помисли човек, тя, оригиналната находка, сама е родена от чувството, негова рожба е… Двете, хрумване и чувство, са всъщност едно, и когато това е така, топлинката минава от поета към четеца безотказно. Аз съм бивал с Георги Константинов на литературни срещи и зная как откликва аудиторията на неговите стихове.

 Диапазонът на чувствата в него е широк - той е отворен и към горчилката на националната история, и към бурните теми на днешния ден. А най-отворен е сякаш към вемната тема за любовта. Казваш си - този човек умее да обича и това е също ценнно, защото този дар е даден не всекиму.

 И още нещо - това е чувството на Георги към природата. Той усеща дъха на земята, на годишните времена и умее да предава този дъх. Дъха на снега например. Достатъчно е да каже, че снегът слага сребристи еполети на раменете му… Или като прочетеш за хълма в полето, който се е запътил към планината, но усетил как в него никне пролеттта, се е спрял насред път...

 Това се нарича поезия. И Георги Константинов я прави вдъхновено. Той е за мене едно от безспорните имена на днешната ни поезия."

 Валери Петров

 КОНСТАНТИНОПОЛ

В памет на моите родители

Константин и Елена

Аз много легенди съм чул

в града край Босфора топъл.

Но нямам роднинство с Истанбул.

А само с Константинопол.

Аз странникът,

син Константинов,

в Истанбул без посока вървях.

Ала там, край морето синьо,

Константинопол само видях…

Блестяха християнските храмове,

наместо безброй минарета…

И православните кораби пламваха

в градушка от вражи гюлета.

Дворците пееха тъжни химни,

димеше високата крепост.

На хълма ридаеха млади княгини –

под надвесения

остър полумесец.

Напразно чедата христови вярваха,

че кръстът ще спре ятагана.

И рухваше храмът. Изгаряше дарбата.

Константинопол

потъваше в ада…

Но даже оттам градът ми говори,

усетил в душата ми скръбен вопъл:

“Истанбул е прекрасен,

страннико Георги.

Но той какво е

без Константинопол?

Без силата на имперската диадема?

Без златния купол на своята вяра?

Без гордия дух

на Константин и Елена,

който път към небето отваря?

Брегът днес блести в стъкло и алуминий

и други молитви изрича със чувство.

Но той какво е без древните руини

на мойта история,

на мойто изкуство?”

Заслушан в този глас, внезапно усетих

светлик да огрява мойте представи…

Различни епохи живеят в градовете.

От няколко епохи

и аз съм съставен…

И дълго аз бродех край Босфора топъл,

през древния спомен. И с душа обновена…

Аз, случаен странник в Константинопол.

Аз, също роденият

от Константин и Елена.

Георги Константинов е поет, есеист, автор на книги за деца. Роден в град Плевен през 1943 г. Автор е на повече от 35 книги с поезия: “Една усмивка ми е столица” (1967 ), “Неграмотно сърце” (1976), “Общителен самотник” (1982), “Обичам те дотук” (1992-2003, достигнала 25 хиляди тираж), “Дърво и птица” (1999), “Аспиринов сняг” (2001), “Човекът е въпрос” (2005), “Вечерна дъга” (2006), “Врана в снега” (получила наградата на Съюза на българските писатели за най-добра стихосбирка, излязла през 2011 г).

 Издадени са и четирри тома с негови избрани творби: ”Лирика”, ”Сатира”, “Публицистика и есеистика”, “Творби за деца” (2006-2009, издателство “Захарий Стоянов”). Негови стихове са включвани в антологии на английски, японски, немски, френски,  гръцки, руски, хинди, фарси и други езици.