Този роман действа като терапия, която ще ни позволи да интегрираме тези травматични епизоди от близкото ни минало в осмислянето на прехода.

Изкушението да припознаем в героите на „Операция „Марсов венец“ реални лица е много голямо, но авторът сам твърди, че „всичко в тази книга е плод на авторовото въображение и всички съвпадения с реални лица и ситуации са случайни“. Ние, естествено, не трябва да се оставяме да бъдем подведени, защото някои събития и личности, описани в романа, напомнят поразително скандални събития и личности от близкото ни минало, макар че, разбира се, писателското въображение е доукрасило и добавило или отнело от истината и този кинематографичен, задъхан роман не може да се нарече документален.

Документални са обаче духът на времето, мутренската атмосфера, диалозите, които напомнят езика на зрелия соц, цинизмът и двуличието в поведението на политици, олигарси, магистрати, ченгета, недоверието, прераснало в параноя.

Голямо достойнство на този роман е липсата на морализаторство, липсата на открита присъда над тези герои, които до един попадат в графата „отрицателни“. Лесно е да съдиш, по-трудно е да се отстраниш и да наблюдаваш. По-трудното е избрал да направи авторът. Двамата главни герои на романа – генерал Смилов и килърът Йото, няма да попаднат в рая със сигурност, но са изобразени с цялата им човешка сложност и противоречия. Ако изобщо има положителен герой, то е едно дете, болно от „пеперудена болест“, уязвимо към тези болни „атмосферни“ условия. Позволявам си своеволието да приема този образ като метафора на крехкото бъдеще, заченато в тази злокобна, обречена среда. Финалът обаче дава пречистваща надежда.