Там, където свършва морето

Разказите в дебютния сборник с разкази „Там, където свършва морето“ на Зарина Василева са едновременно леки, цветни и ефирни като сапунени мехурчета, но и изпълнени с толкова много смисъл и житейска реалност, че натежават като камъни, като олово, като… неизбежен размисъл за нещата от битието, който те държи здраво стъпил на земята. И ти се плаче, и се усмихваш, и си припомняш за вярата в доброто и човещината.

Тежат думите на Зарина, движат се, също като клавишите на пишеща машина, видяла хиляди човешки съдби и описала ги с мастило върху листите. Удрят, оставят своя отпечатък, пречистват те. И вече си готов да полетиш.

Ива Спиридонова, редактор

Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.

Деян Енев

В тези деветнайсет истории съизмерих себе си с всеки от главните герои, не защото приличам или не приличам на тях, а защото ги познавам лично, преди да ги срещна в книгата. Те носят други имена, живеят в други градове, щастливи са, но и нещастни, не ме помнят. Но аз ги помня. Ще ги помня още много дълго. Защото ги срещнах отново тук, претворени от сърцето и мислите на Зарина Василева. Нищо не е случайно. Тази книга е урок не само за мен – урок е за всички, които сме забравили колко е важно да се родиш човек, да бъдеш човек и да останеш такъв докрая. Урок по човечност, алтруизъм и пълно приемане на другия, различния, гонения, отхвърления, необичания, изоставения, неживия. Винаги всичко може да ни се случи, винаги може нас да сочат с пръст и да се присмиват зад гърба ни, дори да ни забравят, когато си отидем от света. Именно тези деветнайсет истории са напомнянето, от което имаме нужда през целия си път – всяка наша среща да е опит, а не болка; всяка наша дума да носи радост, а не тъга; всеки наш жест да строи мост, а не бездни.

Симеон Илиев Аспарухов