Под напрежение

„Под напрежение“ изскача на първо място в листите на бестселърите на в. „Ню Йорк Таймс“ и „Пъблишърс Уикли“ още с появата си на книжния пазар.

Това е десетият роман на Коубън с главен герой Майрън Болитар и читателите отново го наблюдават как балансира по опънато до скъсване въже и се опитва да реши личната си дилема дали е спортен агент, или частен детектив. В този будещ размисли трилър Коубън задава провокативния въпрос дали една красива лъжа е за предпочитане пред грозната истина. Когато бившата тенис звезда Сузи Т. и Лекс, нейният съпруг рок звезда, попадат случайно на анонимен постинг във фейсбук, подлагащ на съмнение бащинството на нероденото им дете, бременната в осмия месец Сузи моли Майрън да спаси брака ѝ и може би дори живота на Лекс.

Но когато Майрън открива Лекс, той попада най-неочаквано и на снаха си Кити, която заедно с брат му вече много години е прекъснала всякаква връзка с рода Болитар. Майрън неочаквано става съпричастен на тайни, свързани с брат му, от когото се е отчуждил, и е принуден да си припомни доста нелицеприятни истини и лъжи, за които отговорност носи самият той.

Xарлан Коубън (роден 1962 г.) е автор на 16 трилъра, сред които преведените на български „Господари на нощта“, „Не казвай на никого“, „Само един поглед“, „Под прикритие“, „Погрешен удар“, „Гората“, „Няма втори шанс“, „Дръж се здраво“. „Изгубена завинаги“ е вторият му роман след „Дръж се здраво“, изкачил се на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. Той е лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“ и е първият в историята, спечелил и трите. През 2009 г. Коубън е първият чуждестранен писател, който получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена.

Откъс:

"И най-грозната истина – разправяше навремето един приятел на Майрън – е за предпочитане пред най-красивата лъжа.

Точно това си мислеше Майрън, докато гледаше баща си в болницата. И се върна в спомените си шестнайсет години назад до онзи миг, в който за последен път бе излъгал

баща си; към онази лъжа, причинила толкова болки и разруха и породила трагичните събития, чийто катастрофален край предстоеше именно тук.

Баща му не отваряше очи. Неравномерното му дишане бе съпроводено с хрипове. От тялото му се точеха куп тръбички. Впери поглед в мощната му ръка. И си спомни как през детството си ходеше в склада в Нюарк и как баща му сядаше с навити ръкави зад огромното си бюро. Ръцете му по онова време бяха тъй мощни, че напираха да разкъсат

плата, а маншетите стягаха бицепсите му като в турникет. Възрастта бе омекотила провисналата вече мускулна тъкан. Мощният като варел гръден кош, внушавал на Майрън усещането за пълна сигурност, все още си беше там, но бе придобил съвсем крехък вид: и най-обикновеният натиск с длан сякаш би изпотрошил ребрата като сухи съчки. Небръснатото бащино лице не се покриваше вече от черната сянка на наболата следобедна брада, а бе осеяно със сиви петна. Кожата около брадичката се диплеше като плащ, с един номер по-голям от необходимото.

До леглото седеше майката на Майрън – съпругата на Ал Болитар от четирийсет и три години. И държеше ръката му в своята, трепереща от болестта на Паркинсон. И тя имаше шокиращо крехък вид в сравнение с някогашната видна личност от зората на феминисткото движение, горила сутиена си публично заедно с Глория Стайнъм и носила тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята... на законодателството – Сената“. Годините обаче не бяха пожалили нито Елън, нито Ал Болитар („Ние сме 6 Ел-Ал, като израелските авиолинии“, обичаше да се шегува майка му), при все че ги бяха преживели далеч по-щастливо от огромното мнозинство застаряващи семейни двойки – но ето как в крайна сметка приключваше щастието им.

То и Бог има едно чувство за хумор...

– Добре. Разбрахме ли се? – попита тихо майката.

Майрън не й отговори. Най-красивата лъжа срещу най-грозната истина. Майрън така и не си беше извлякъл поуката още тогава, преди шестнайсет години, когато за последен път излъга най-великия и най-обичания човек на този свят. Не че нещата бяха толкова прости. Но пък най-грозната истина можеше да съсипе всичко. Да разбие целия им свят.

Дори да посее смърт.

Така че, когато бащините клепачи потрепнаха и най-скъпият в очите на Майрън човек погледна своя първороден син умоляващо, като някакво съвсем объркано дете, Майрън се извърна към майка си и бавно кимна. После преглътна сълзите си и се приготви да излъже баща си за последно."