Аз още броя дните

Георги Бърдаров е носител на Европейската награда за литература за 2021 г. с романа „ Absolvo te “

Издателство „Сиела“ представя победителя в първото българско писателско риалити, „Ръкописът“ - романът „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров

Историята ни отвежда в един от най-кървавите периоди в историята на Балканите – обсадата на Сараево. Книгата на Бърдаров е история за война и любов, преди всичко за любов, която преминава отвъд времето.

Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата... или да посрещнат смъртта.

Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.

Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.

Кой запали тази война? И кой спечели от нея?

Историята около написването на романа „Аз още броя дните“

За първи път чух тази история в университетската аудитория. Оттогава имам усещането, че тя сама ме намери и точно аз трябваше да я разкажа. След това я включих в моя лекция за разпадането на Югославия, разказах я и в научната си монография „Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в ЕС“ и накрая написах романа. Става въпрос за една голяма любов между християнин и мюсюлманка, на фона на жестоката братоубийствена война в Босна, през 90-те години на XX в. Романът е по действителен случай, а главните герои са заедно още от деца. Това, което ме порази, е как само в рамките на няколко години най-добрите приятели се превръщат в смъртни врагове. Как хора, делили залъка, скръбта, любовта и страданието си, се избиват с особена жестокост. На 19 февруари 1984 г. президентът на МОК (Международен олимпийски комитет) Хуан Антонио Самаранч закрива първите в източния блок Зимни олимпийски игри с думите: „Сараево ’84 ще остане в паметта на хората, като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите“. Десет години по-късно, през 1994 г., от ски пистите дебнат в засада снайперисти, в олимпийското село се търкалят обезглавени трупове, хокейните площадки са превърнати в затвори, залите – в секс лагери. Уж хората едни и същи, уж мястото едно и също, а между двата свята – море от човешка кръв.

За да проуча историята, посетих миналата година Сараево. Разговарях с хора, преживели блокадата, с хора, познавали моите герои, минах по техните стъпки при бягството им през моста Връбаня. И едва там си дадох ясна сметка какво са преживели те. И как Сараевската блокада няма аналог в човешката история по измеренията на своята жестокост и трагизъм. Тя е най-дългата блокада на град – 1395 денонощия, в които хората не са можели да напуснат града. Всяка минута и секунда от тях те са били мишени в стрелкови полигон.

Един от героите ми казва: „В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец и нямаш избор“. Но моят роман е точно за избора. За това, че в каквито и условия да си поставен, можеш да запазиш човешкия си облик. И това е божествената частица в нас. Главните ми герои Давор и Айда правят своя избор. Пред примирението, страха и обезчовечаването те избират любовта и свободата.

Когато пишех романа, от ноември 2014 г. до април 2015 г., така се случи, че нямаше къде да пиша. Реално написах романа в едно кафене до Университета – „Timeless“, където персоналът и атмосферата ме караха да се чувствам у дома. Сутрин пиех чай, вечер – уиски, и пишех. Имаше магични моменти, в които след два-три часа писане до такава степен бях потънал в историята, че забравях къде съм.

Романът ми завършва с думите на майката на главната ми героиня: „Аз още броя дните“, дните до момента, в който ще се срещне отново с дъщеря си. Посвещавам романа си на всички онези, които още броят дните, независимо за кой конфликт и за коя точка на света става дума.

Аз съм абсолютно убеден, че ние не се раждаме бели или черни, европейци или африканци, християни или мюсюлмани. Ние се раждаме преди всичко хора и каквито и да са обстоятелствата, само от нас зависи да си останем хора.

Георги Бърдаров