Старците вече не говорят

Старците вече не говорят е дистопичен роман на белгийския писател Венсан Енгел за проблемите на едно егоистично и индивидуално общество, породени от икономическите кризи, пандемиите, застаряването на населението, постепенното изчезване на солидарността между хората. Написана пет години преди началото на пандемията от Covid-19, но публикувана през 2020 г., творбата разкрива затварянето на човека в себе си, изкривения начин, по който той започва да се отнася към онези, които вече не са в състояние да произвеждат, експанзията на методите на полицейската държава и диктатурата в период на всеобща нестабилност.

При 30 % население над 60-годишна възраст и рязък спад на гражданите в активна възраст правителството на неназована западна страна решава да въведе специална управленческа политика за представителите на третата възраст, като изгражда здравни селища за стари хора, в които да ги настани и да поеме всички грижи за тях срещу установяването на пълен контрол върху имуществото и живота им. Адвокат Александър Жофроа, специалист по делата за настойничество на възрастни хора, се заема с рекламирането на тази политика. Ала какво става, когато собствената му майка попада под ударите ?, а самият адвокат се озовава приклещен в капан?

"Политиката! Кой иска да участва в този цирк освен хората, които са склонни да продадат баща си и майка си? Да ги продадат или да ги убият... по един или друг начин! Късметлия сте, че нямате деца, адвокат Жофроа, не познавате поне това разочарование. Но има такива, които ни карат да вярваме в неограничената човешка способност за оскотяване... Несъмнено Давид не е по-лош от другите, желая му да ме надживее, това е в реда на нещата. Ала редът не обича припряността, а Давид е припрян младеж... пък и бездарен. Като беше малък, надявах се, че е надарен... Една нищо и никаква представка - и всичките ви мечти се превръщат в кошмари...".

Из книгата

Венсан Енгел (1963) е преподавател по френска литература в Католическия университет в Лувен и история на идеите във Висшия институт за социални комуникации в Брюксел. Изследователските му интереси са свързани с механизмите на паметта и приемствеността, историята на XX век, както и отношенията между идеология и литература. Автор е на многобройни романи, разкази, новели, драми, есета, политически хроникьор за в. Соар и Белгийската радио-телевизия на френската общност. През 1994 г. получава наградата Ренесанс дьо ла нувел за Животът въпреки всичко: нови изповеди, романът Завръщане в Монтехиаро му носи престижната литературна награда Росел през 2001 г., а Бракът на Доминик Ардиен - наградата Берхайм за 2012 г. През 2020 г. Енгел публикува яркото есе Желанието за памет: против инструментализацията на паметта за Шоата, в което твърди, че в наши дни задължението да помним следва да се превърне в желание да помним, за да не бъде допускана появата на нови геноциди.