Дуински елегии

Настоящият български превод на "Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке излиза почти столетие след появата на немскоезичния първообраз през 1923 г. Въпреки тежестта на изминалото време и на безбройните пластове от тълкувания, диамантеното тяло на Рилкевата поетична мисъл продължава да блести с ненакърнена цялост.

Стефан Цвайг, един от най-проникновените познавачи на Рилкевата поетика, обобщава неимоверния езиков подвиг, чието свидетелство са "Дуински елегии":

"...тук, в тази свещена есен на своята окончателна зрелост, Рилке предизвиква езика до крайност, домогвайки се да изобрази почти неизобразимото: вече не звученето, което трепти от нещата, вече не тяхното сетивно възприемано очертание, а тайнствената връзка, която душевно незримо се носи между тях както дъхът над устните.

Безсловесното и досега недостъпното за словото, тъкмо това пожела да разгадае тук неговата неутолима творческа воля. Портрет на чисто понятийното, метафорика на неразбираемото. За да постигне това, езикът трябваше да се напрегне безкрайно отвъд собствения си предел, трябваше да се наведе към своите най-дълбоки бездни, трябваше да отиде оттатък понятното и да се изправи пред непонятното и неназовимото.

В тези "Дуински елегии" Рилке, някога лиричен и сетне францискански, накрая станал орфически поет, е изпълнен с оня свещен мрак, който тъй величествено е надвиснал в стиховете на другите рано похитени немци, тези на Новалис и Хьолдерлин. Самите ние, силно удивени, надали можехме тогава да уловим смисъла, вложен в онези сетни стихотворения, и едва сега той се открива болезнено пред нашето познание: това не беше вече опит за обръщение на живия, а представляваше разговор с другото, с отвъдността на нещата и на чувството.

Беше началото на диалог с безкрайното, братски ответ към смъртта, към неговата дълго подготвяна и сега вече съзряла смърт, която взискателно вдигаше очите си от мрака нагоре към търсещия."

"Дуински елегии" се публикуват за първи път в двуезично издание, в изцяло нов поетичен превод от немски на български език, осъществен от Пламен Хаджийски под редакцията на Борис Христов и Нина Симова.

Основният текст е придружен с две ключови писма на Рилке, които свидетелстват за замисъла на поетичния цикъл и за перипетиите около създаването на стиховете. Книгата включва и бележки на преводача, изградени преимуществено върху епистоларното творчество на поета и целящи да улеснят вникването в особеностите на Рилкевата лирическа мисъл.