Туризъм под надзор

За днешните поколения туризмът през 45-те години на комунистическа България обикновено е идиличен остров, целенасочено изграден от партията по валутни и/или рекламни причини.

За разлика от пренаселените и презастроени плажни ивици днес, в онези отминали времена курортите са символ на лукс, свобода на нравите и щадящо съжителство с природата. Разрастването на туризма, разпростирането му върху цялото Черноморие, че и във вътрешността на страната (планините, Рилския манастир, Розовата долина, Велико Търново), става по следващ партийните приоритети план, без безразборно леене на бетон, но пък с много грижа за околната среда.

 Както ще видим, морският ни туризъм преди 1989 г. е всичко друго, но не и галено дете на режима. Инвестициите често са плод на лобиране „отгоре“ или по места, на отбелязване на поредната партийна или национална годишнина, но не и следствие от някакъв добре премислен план. Без сериозен политически гръб секторът води неравна битка с вродените проблеми на социалистическата икономика, които допълнително се изострят от неособено високия административен капацитет и ориенталската култура на обслужване.

 Свръхзастрояването например предизвиква основателни тревоги. През 1989 г., броени месеци преди падането на режима, Комитетът по териториално и селищно устройство отчита, че по Черноморието се е достигнало до „непрекъснато линейно застрояване на крайбрежните ивици, без природни паузи“. Пораженията върху природата са съпоставими с днешните, а още през 80-те години в Каварна, Балчик, „Дружба“, Мичурин (дн. Царево) и т. н. „допустимият капацитет на плажа е превишен“.

 И така, свалили розовите очила, нека надзърнем зад фасадата на онази друга България с марката „Балкантурист“.