По кафявите крака на момичето се виждаха множество малки бледи белези. Зачудих се дали са по цялото й тяло като звездите и месечините по роклята й?

Това ми се виждаше красиво и сега ще ви помоля да се съгласите с мен, че един белег няма как да бъде грозен. Това искат да ни внушат онези, които оставят белезите. Но ние с вас трябва да се обединим и да им се опълчим. Да се научим да откриваме красотата във всеки белег. Как ви звучи? Това ще бъде нашата тайна. Защото от мене да го знаете – върху тялото на умиращ белег не остава. Белегът означава „Оцелях“.

Британският писател Крис Клийв успява да озвучи романа си с два различни етнически гласа – този на Сара, млада англичанка, редактор на списание, и на 16-годишната Пчеличка – бежанка от Нигерия, видяла цялото си село и собствената си сестра Нкирука безмилостно убити, чиито истории се заплитат абсолютно невероятно от едно невинно пътуване. Сара и Пчеличка сблъскват бурно животите си на плаж в Африка – среща, в която всяка една от тях понася тежка загуба, която бележи бъдещето им.

Историята започва 2 години след първата им среща и е разказана от гледната точка на двете жени. Крис Клийв ни пренася ту в главата на Пчеличка, ту в тази на Сара – напълно различни, но и много близки една на друга. Опитът му да придаде убедителност на историите им определено е успешен за мен.

Когато ме вкараха в Центъра за временно настаняване, ми връчиха кафяво одеяло и бяла пластмасова чаша чай. Още с първата глътка ми се прииска да скоча обратно на кораба и да се върна у дома. Чаят е вкусът на моята родина: тръпчив и топъл, силен и резлив от спомени. Вкус на копнеж. Вкус на разстоянието между мястото, където се намираш, и мястото, откъдето идваш. Освен това чезне – вкусът на чая изчезва от езика ти, още докато устните ти парят от чашата. Чезне като плантациите, които попиват в мъглата. Чувала съм, че вашата страна пие повече чай от всяка друга. Колко ли ви натъжава това – като деца, закопнели по отсъстващите си майки.