Намерени в превода

3хС=С (сбита формула на себеотрицателното състояване на преводите на българска литература зад граница)

Това са 31 интервюта с хора от най-различни държави по света, посветили своя живот на българския език, на литературата ни и изобщо на всеотдайната си любов към културните постижения на българския народ. Осъществени са в периода февруари 2011–декември 2013 по най-различни начини – лични срещи, готови въпроси (в действителност само едно, с Димитрис Аллос от Гърция), фейсбук-чат или електронни писма. Всички отговорили се отзоваха с желание, което показва колко много се надяват те ние тук, в България, да им обърнем внимание, да оценим усилията им, да ги подпомогнем дори. И то не единствено на личностно или на творческо ниво, а и на институционално. А парадоксът, който се яви след разговорите, показа точно това: на институционално ниво тези хора са оставени сами на себе си, сами да се грижат – едва ли не като литературни агенти (професия, доста скъпо платена в западните държави), за разпространението и популяризирането на българската литература в техните страни. Като едни го вършат с голям успех, но някои вече са вдигнали ръце от българското институционално безразличие и се занимават с други дела. Отрадното все пак е, че отново и отново се намират млади хора, които по една или по друга причина се обръщат с ведро лице към българската култура и литература, към България и им засвидетелстват любов, преданост, самоотверженост, въодушевеност, ентусиазъм…

Всъщност, три думи, започващи с буквата С, стоят в основата на решението на тези хора да посветят живота си на българските култура, писменост и език: Случайност, Себеотрицателност, Стоицизъм. Събрани в едно, умножени по три, тези три думички се изливат и сглобяват в една-единствена, която може би е най-важната, но и най-взискателната, ала не към тях, българистите-чужденци, а към нас, българите-местници. И тази дума е Съдба. 3хС (Случайност, Себеотрицание, Стоицизъм) = С (Съдба) – ето я простичката формула да си преводач от български. Българският за всекиго от тях е СЪДБА и на тази своя съдба те се радват и са ѝ благодарни. Въпреки трудностите, въпреки неразбирането, въпреки на моменти кощунствените по отношение на енергията им действия на българските власти (особено по съветско време, когато номенклатурните комунистически кадри са искали всичко да контролират, макар и днешното да не му отстъпва, но в друга посока – пълна държавна незаинтересованост и безхаберие) и на културните чиновници, гледащи на българистите като на някакви чудати смешници… Въпреки че, честно казано, ако от време на време се чува нещичко за българската литература по света, дължим го на тях, на техните индивидуални търчаници и напрежения, не на промислена българска държавна политика, каквато, за съжаление, няма и изобщо не е ясно дали някога все пак ще има. Но нека изоставим държавата на нейните безидейни чиновници, да видим културата и нейните идейни преводачи...