Устност - писменост във възрожденската култура (Феноменология на българския глас)

Изследването предлага различен подход към българската литературна и културна история през XIX век. Разгледано е взаимодействието устно – писмено през призмата на комуникативните прояви и рецептивни нагласи и възможности на българите в културно – историческите условия на века. Използването на концепта „глас“ открива нови възможности за конструиране на представата за българската словесност през разглеждания период. Социалните форми на словесността: изпълнение, записване, написване, четене, слушане, пеене, разказване се съвместяват именно в същността на човешкия глас, който може да бъде едновременно звучащ, но и безмълвен в тишината на тялото/ текста. Във връзка с това изследването избира оптиката на феноменологията, за да мотивира употребите на разноречиво дефинитивната същност на гласа. Литературно – историческото обмисляне на възрожденската комуникативна среда и нейните социални практики, сведени до проявите на гласа, се осъществява и с помощта на културната и социална антропология, медиазнанието, семиотиката и не на последно място на фолклористиката. Посредством тази интердисциплинарна мрежа проучването аргументира тезите си, че през Възраждането писмото невинаги е в статута на зрителна система, а устността също добива свое писмо, но не за да бъде пределно фиксирана, а по-скоро отложена във времето; че писмото е не просто другата възможна комуникативна проява, а степен на устността; че възрожденската книжнина е не просто медиатор/преносител на устното, а среда за неговата преводимост; че словесният свят на българина от XIX век е отражение преди всичко на собственото му гласоприсъствие. Амбиции, които са интерпретативно реализирани чрез тълкуване на функциите на записа на фолклорни материали, чрез вглеждане в ръководствата по словесност от 70-те години на коментирания век, чрез постановките на ранните наши истории на литературата, чрез проекта „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” на проф. Иван Шишманов и не на последно място чрез актуалните разбирания за статутите на устно – писмената контактност. Поставен е акцент и върху социалната реализация на човешкия глас чрез фигурата на възрожденския учител, чийто звучащ глас може да измести критерия „ученост“ и да е основание и за една възможна морфология на човешкото гласоприсъствие.