Измамата Сан Стефано (второ преработено издание)

Второ преработено и разширено издание на книгата на Иво Инджев „Измамата Сан Стефано“ разглежда детайлно фактите и заблудите около предварителния мирен договор между Русия и Османската империя

Каква е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война и какви са паралелите между русификацията на България и „денацификацията“ на Украйна днес?

Второто, обновено и допълнено издание на „Измамата Сан Стефано“ от журналиста и публицист Иво Инджев разбива исторически и пропагандни митове и посочва онези аспекти от руската външна политика, които оставят следа – уви, не толкова светла и героична – в нашата история.

Путин отрича днес правото на украинците да са нещо различно от руснаците с намерение те да бъдат погълнати по-лесно от Русия, но му приседна. Русия, векове наред, включително в навечерието на войната от 1877 г. , не „забелязва“ да има българи, а само подобия по кръв и вяра на руските царски поданици, за да подчини под своя скиптър и доминиращия на Балканския полуостров етнос. Но и в двата случая тази руска шовинистична хватка се проваля - българите успяват да се отскубнат от мечешката прегръдка през XIX век. Днес украинците довършват с цената на тежки загуби и разрушения още по-решително и категорично започнатото от нас дело. Нещо повече, ако Украйна нанесе поражение на Русия, мечката може и да не преживее кръвопускането.

Иво Инджев

Какво е истинското значение на трети март?

Българският журналист и блогър с мащабно изследване за ролята на Русия в „освобождението“ на българите по време на Руско-турската война.

Санстефанският мирен договор е предварителният мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава. С неговото подписване е свързан и националният празник на Република България – 3 март.

Каква обаче е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война, особено тази на граф Николай Игнатиев, и какъв е характерът на това временно споразумение?

В книгата си „Измамата Сан Стефано“ журналистът, политически коментатор, бивш вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) и блогър Иво Инджев прави опит за мащабно и безкомпромисно изследване, уповаващо се на редица български и чужди източници от епохата – руския военен кореспондент Евгений Утин, имперския хроникьор Газенкампф, включително статии на самия Николай Игнатиев и на друга добре позната ни историческа фигура, Иван Аксаков.

Дългогодишният водещ на телевизионното публицистично предаване „В десетката“ прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата „уж вечно влюбени през вековете“ народа.

Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.

„През декември 1876 г. руският посланик ми издаде доста недискретно Руския план: Шувалов ми каза, че Русия пет пари не дава за България или Босна, или която и да било друга страна – това, което истински я интересува, са Проливите.“

Лорд Биконсфилд до лорд Дерби, 1876 г.

„Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на Проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари.“

Николай Игнатиев, „Записки“, 1875–1878 г.

„Всяко тържество на България е смърт за Русия.“

Иван Аксаков, вестник „Русь“

Възвеличаваният в днешно време от руската пропаганда „граф“ Игнатиев, обявен за „баща на българската нация“, далеч не е бил разглеждан по този начин от съвременниците си и историческите сведения от края на XIX век. Когато наслояването на пропагандата бъде премахнато, образът, който изплува, е съвсем различен – на един праобраз на днешната путинистка политика на омраза към Запада и възвеличаване на Русия като единствен играч на Балканите.

Игнатиев не крие, че съдбата на българите изобщо не го интересува, а още по-дълбоко вглеждане го разкрива като автор на най-тежките антисемитски закони в Русия, предшестващи с половин век нацизма. Друг руски „герой“ – лидерът на московските славянофили Иван Аксаков, също прославян в България, е автор на редица злобни забележки, например циничната реакция на новината за кланетата след Априлското въстание, че сега вече Русия ще има повод да си „вземе“ Проливите. Неговият антисемитизъм не отстъпва на този на Игнатиев.

Могат ли тези руски реакционери, учители на нацистите в Германия по държавно практикуван антисемитизъм и систематично заявяващи липса на интерес към съдбата на българите, да продължават да бъдат издигани на пиедестала на преклонението у нас?

Иво Инджев