Avers. Разкази за нежеланите

Льо Клезио

Жан-Мари Гюстав Льо Клезио (който подписва книгите си с името JMG Le Cl?zio) е роден на 13.IV.1940 г. Семейството му, по произход от френската област Бретан, емигрира на остров Мавриций през XVIII в. и приема британска националност, сред като островът става колония на Великобритания.

Льо Клезио пътува много и живее в различни страни: Нигерия, Франция, Великобритания, Тайланд, Мавриций, Панама, Мексико, Ню Мексико в САЩ, Южна Корея.

Писател и професор, автор на над четиридесет произведения, той е удостоен с наградата Renaudot през 1963 г. за романа си Le Proc?s-Verbal и Нобелова награда за литература през 2008 г. за делото на живота си, като „автор на нови начала, поетични приключения и чувствен екстаз, изследовател на човечността отвъд и под господстващата цивилизация“

“AVERS. Разкази за нежеланите”Avers е заглавието на първия разказ и на цялата книга. Думата означава лицевата страна на монетата. Морийз, героинята, оцелява и се освобождава чрез своите песни. Като ангелите, като птиците – казва авторът в интервю за радио „France Culture“. Това е гласът на свободата, казва той.

„Разкази за нежеланите“. Защо „нежелани“, а не „невидими“? „Невидими“ не е точната дума, по-точно е „нежелани“, казва авторът в същото интервю – защото другите ги виждат, но ги избягват. Гледат през тях, сякаш те са прозрачни. Не знаят имената им, не се стараят да ги запомнят. Или ги наричат с други имена – еднакви за всички. Или пък им слагат обидни прякори.

Подобно на камерата в един от разказите, писателят се опитва да не пропусне нито една подробност от онзи, невидимия свят на нежеланите хора. Тя прониква във вонящите канали с пълзящите в тях деца от специалните изолирани зони, запечатва бягството на едно малко момиче от света на пиянството и наркотиците, ослепява от взривовете на нестихващите войни, където децата нямат цел, освен да бягат далеч от звука на смъртта; оцелява посред опожаряването на едно индианско село, бяга след прогонените и избити животни, вдишва зловонието на наркополетата край умиращата жива гора…

Надеждата? Един свят, където всеки ще бъде видим. Имената на героите и на техните градове и села, на реките, на животните в гората, са записани и изречени, видими и обичани в тази книга…

“Картините не са като паметта – те не могат да се връщат назад във времето… Лицата, телата, всяка бръчка, всяка следа, малката гънка в ъгълчето на устата, под устната, сухожилията на врата, трите резки на врата, близо до тила, ключиците, скулите, резката между гърдите. Ръцете, понякога толкова красиви, а друг път толкова обикновени, китките, жестовете. Ръцете, които се схващат, пръстите, увредени от работа, от сапунената вода. Само аз ли описвам, преглеждам, запаметявам, и за кой опис, за коя наука? Кой ще прочете моята памет?” Льо Клезио