“а той, огромен любящ звяр, пронизан от лятото, пази спомени от примитивния начин на плуване в мощния си дъх, в позите на изправена върху опашката си акула, чрез силното си зрение, изострящо се от топлината на непосредствената чувствена близост на попилата багрите на небесната дъга морска пяна; в паметта му оживявяват волните гмуркания по вертикалата на корала, продължителните му разходки над преградите от проблясващите мириади розовеещ планктон; дори и в този ден, в този час, той размесва водите на теченията с гъвкавите си крайници, следва неотклонно слюдестите скали, различавайки понякога в тях очертанията на женска фигура, звездообразната пукнатина на обраслия й полов орган или гръдта на сирена; от разстояние в тази флуидна водна материя той извайва с ласки косите й или мимолетните извивки на плътта; той поема по следата и е смаян от непознатите отклонения, които го увличат към далнините или го засмукват в морските бездни, чиято сляпа хладина го предизвиква; и тогава в него нахлуват далечните спомени за морски или небесни звезди, за дълги рибарски мрежи и анемонии, за щипки на омари и пипала на лангусти, за гръбнаци на риби, скелети на барбуни, мустачки на морски кончета, отблясъци на златни рибки; и цялото опиянение на едно все по-устремно ловно плуване, френетично до главозамайване, до загуба на дъха, секващ внезапно от острото бучене на спуканите тъпанчета;

а той, огромен любящ звяр, пронизан от лятото, сега си отдъхва от своята жажда и бяг; учестеното му дишане издухва пясъка, в който се е свлякъл, и разпилява песъчинките под устните, и макар да се е приближил съвсем до своите миражи, пред затворените клепачи още не преминава, още го няма онова невръстно и голо девойче, което да танцува с първична радост при закъснялото му завръщане.”