Хроники на всекидневието (Книги-албуми с фотографии)

Фотографиите в тази книга представят един подход във фотографията, станал възможен в началото на ХХ в. благодарение на развитието на фотографската техника и емулсии. Изобретената от Оскар Барнак през 1926 г. „Лайка“ е инструмент, подобен на писателския бележник или скицника на художника, който винаги е под ръка, готов за употреба и може да се събере в джоб или неголяма пътна чанта. Това дава тласък на „фотографията като прозорец“ (по Сарковски) и приобщава фотографа към групата на „свободно шляещите се“ фланьори, описани в есето на проф. Бояджиев. Слага началото на една традиция, утвърдена от френската хуманистична школа от 30-те – 40-те години, американската документалистика от 70-те години на ХХ в. и затруднена на изток от Берлинската стена между 1945 и 1989 г. Тримата автори са обединени както от творческия метод, така и от работата в преподавателския екип на програмата към ЦСППО на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“.

Авторските колекции не са сюжетно свързани – нито вътре в себе си, нито помежду си. Така е уважена свободата на избора както по време на снимачния процес, така и при избора на представеното. Но могат да се намерят тематични и изобразителни паралели в широка времева рамка от 60-те години на ХХ в. до наши дни. Кое надделява – критичният поглед, ловът на мигове или съвестният хроникьор? Зрителят е поканен да „познае“ онова, което го докосва, да прокара своите аналогии и опозиции, да приема и отхвърля, а може би и да научи нещо ново.

Разказаната история е нашият Бог – звучи по-подходящо за майстор на словото, но твърдението е на прочутия режисьор и фотограф Вим Вендерс. Той вероятно има предвид Библията, но и всяка друга история, заради способността ѝ да разделя важното от маловажното, да подрежда света и да му дава смисъл със слово. Тримата автори в тази книга – Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов, разказват своите истории, но не на словесен, а на изобразителен (фотографски) език, който в последна сметка също е словесен. Защото изображенията се създават, за да предизвикат мисли, а мислите са облечени в думи, тъждествени са с тях. Това ще даде повод на Юлия Кръстева да каже, че изображението, без значение дали е сътворено с ръка или с машина, е „празна семантична структура“, през която се вижда слово – „картината не е нещо по-различно от текста, който я анализира“1. Следователно, да разглеждаме снимки значи да ги превеждаме от фотографски на словесен език, да извървим задължителния път от единия до другия със спонтанността на неизкушения зрител или със съсредоточеността на професионалния критик. Тук ще опитаме да влезем в ролята на критика, чиято задача е да разкрие какво повече казва снимката от това, което показва, като сме наясно, че от интерпретацията не се изисква да съвпада с намерението на автора. Заедно с интерпретацията ще реконструираме „по снимки“ и интерпретираната социална реалност, която основно е от комунистическия (съветския) период в страната. Читателите, които имат историческия късмет да не са били негови свидетели „на живо“, ще могат да научат много от тримата фотографи в книгата - Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов.

Доц. Георги Лозанов