Злато от Загрей

Има сакрални места в България, в които са открити прекрасни древнотракийски артефакти. Тайнственото присъствие на тези места ме запали да напиша фентъзи роман, който да е създаден върху древнотракийски мит – мита за Загрей (познат от гръцката митология като Дионисос). Всъщност историята ми почива колкото на мита за Загрей, толкова и на старите митове за Богинята майка и вярата на траките в безсмъртието.

Нещо за световете в книгата:

Първи е нашият свят: представен предимно с планината, скритото село Горен Загрей, град Мюнхен (Германия), както и една богаташка вила около Мюнхен.

Втори е вълшебният свят, в който се намира град Долен Загрей (тогава градовете не са били големи) – процъфтяващ древнотракийски планински град. Той е нещо като планинска столица на древнотракийско царство (подобно на града, открит на Кози грамади). Планината, в която е разположен градът, е много магична и населена с вълшебни същества. В нея има дори златна мина (планинските траки са се занимавали предимно с рударство, животновъдство и пчеларство). В селищата има и работилници – за злато, за керамика и др.

Нещо за героите в романа:

Главните герои от романа са трима: Меда, Панчо и Бримо. Те са призовани да оправят нарушения баланс между световете.

Майката на Меда и Бримо – Мара, е самата Богиня майка (защото всяка майка си е богиня майка). Името ѝ се превръща в кошмар за иманярите и техните босове у нас и в чужбина. Когато е с децата си, косата ѝ е дълга, черна и прекрасна, но когато се изправя срещу своите убийци, косата ѝ става от змии (прилича на Горгона Медуза, но при траките тези жени със змии са красиви).

Меда е нещо средно между амазонка и горска нимфа. Като всяко момиче, тя е бъдещото лице на Богинята майка (нали е дъщеря на Мара).

Малкият Бримо, заедно със своите играчки, е превъплъщение на самия бог Загрей (Бримо е син на Мара). Играчките са важни – те са част от оригиналния мит и оживяват във вълшебния свят. Затова има едно говорещо жабче, една жива шишарка, едно огледално момиче и едно живо бебешко вълнено одеялце. Това са и истинските играчки на детето бог от мита.

Ето го и Панчо: Панчо е сложен герой. Всъщност той е бог Пан, но в най-стария му и тракийски образ. Думата пан означава вселена, свят. Пан е планински бог, който в най-ранното си появяване се асоциира отново с богинята майка (в случая с тракийското име Рея/Рез). Определено е по-стар от олимпийците и в началото не е бил в образа на половин коза, а съвсем нормално момче. Покровител е на пастирите, стадата, пчеларите и рибарите – благ бог, който защитава равновесието между природата и човека като част от нея.

Винаги си търси женската половинка и се влюбва всеотдайно (после гърците и римляните го правят вечен любовник). Освен всичко е бог на уменията да подчиняваш Вселената/света/природата. Тоест бил е бог, който може да придобива различни умения, и бог, който се учи, а това е важно за историята ми. (Обикновено Пан се свързва и със свиренето на свирка, но моят Панчо си има само звънче.)

Колелото на Панчо се превръща в две кончета във вълшебната страна. Защото ме увериха, че в едно добро колело наистина има малко повече от два коня (както в колите).

Борей е северният вятър, а Зефир – южният. В Долен Загрей те са си ветрове, а не хора.

Гипсовите глави са фюркосите (титаните) в историята (според мита – с намазани с гипс лица). Те са лошите както в мита, така и при мен. Гипсовите глави всъщност са хората, убили Мара. Например Жеко Царя е първата гипсова глава, която ще се появи да преследва децата. Ще има още две гипсови глави: 30-годишният софийски бос е вторият, и накрая ще станат трима с най-големия мафиотски бос от Мюнхен.

Мара е била пазителка на двете златни монети. Нарушаването на баланса между световете става, когато Мара е убита, за да ѝ вземат монетите.

Нещо за идеите и темите в романа:

Освен за приятелството, любовта, отговорността към другите, смисъла на живота и в съответствие с вярата на древните траки – в безсмъртието, в романа е засегната и една тема, която често е табу за детско-юношеските романи. Това е темата за смъртта. Как приемаме смъртта и как се страхуваме от нея.

Но най-вече в романа се разглежда желанието за творческо безсмъртие. Ако го искаш, трябва да воюваш за него във всеки нов ден. Уникалното за всеки човешки живот творчество може да има най-различни проявления и всеки трябва да намери своето, ако иска да остави поне мъничка следа след себе си.

Весела Фламбурари,

Атина