Софийско жителство

Софийско жителство

роман от Тодор Костадинов

писан 1984 година

Романът не е издаване преди 10 ноември 1989 г.

Тодор Костадинов е роден през 1959 г., завършва СУ "Климент Охридски", Работил е като учител в Кремиковци и като журналист в различни вестници и списания. През 1986 г. дебютира едновременно с две книги - сборника с разкази "Девет дни в Париж" и повестта "Забрави страха, Филипе". През 1996 г. излиза от печат третата му книга "Признай, че мислиш за мен", писана в началото на 80-те години на миналия век и също неиздадена до 10 ноември 1989 г.

София в началото на осемдесетте години на миналия век. Студентът Филип Петров идва от малко градче в столицата. Първата му мечта е да се повози на трамвай. Втората - да отиде на летището и да види как излитат самолетите към свободния свят.

Но съвсем скоро той среща това, за което дори не е смеел да мечтае - истинската любов. Тя, неговата състудентка Силвия, принадлежи към столичния комунистически хайлайф. Сблъсъкът на момчето от малкото провинциално градче с живота на децата на комунистическите велможи е повече от унищожителен. Но нищо не може да победи любовта. Освен смъртта - жестока и безмилостна...

Това е роман за една красива и чиста любов, смачкана смъртоносно от лапите на комунизма. Той е и тъжна реплика към младото поколение. Затова авторът пише в посвещението си: "Моят живот срещу това никога да не се върне 1984 г.!"

ПРЕДГОВОР

Понякога имам чувството, че съм живял в два живота. Всичко, което беше преди, е толкова невъзможно днес, колкото и това, което става днес, бе невъзможно да се случи преди. Предполагам, че подобно чувство в различна степен са изпитвали повечето хора от моето поколение и с моята съдба.

Мина време и сега ми е мъчно за всички. Дори и за майор Николова от Четвърто районно, която ме изхвърли от квартирата заедно с багажа  и ръкописите на моите книги, защото нямах софийско жителство. Тя вероятно е една прекрасна жена, служителка, съпруга и майка… а може би вече и баба. Ако някога прочете тези редове, нека знае, че не й се сърдя… И ако може,  да ми прости, че ги написах. Единственото, с което тя и други добри хора в онзи живот можеха да ми помогнат, бе да не изпълняват служебните си задължения с прекалено усърдие. А тя не беше от тези, които се престараваха. Благодаря й…

Опитвам се напоследък да си отговоря на някои въпроси:

Кога и защо написах този роман?

Кой бях аз тогава ?

Какъв беше онзи живот ?

Защо никой досега не издаде роман “Софийско жителство” ?

Защо сега издавам този роман ?

Кой съм аз сега ?

Какъв е този живот ?

И  колкото повече се мъча да търся отговорите, толкова повече се убеждавам, че отговорът е само един: Просто всичко е любов.

Бях гладен несретник и аутсайдер, който вярваше в толкова много неща… пишеше книги… но така и не успя да се научи да се харесва… на тях…

Сега съм преуспял, сит съм и давам хляб на другите… не пиша книги… другите гледат да ми се харесат… не вярвам в нищо друго, освен в любовта…

Любовта бе може би единственият мост, по който преминахме

от единия живот в другия. Единствено любовта е причината същите хора да живеем в два живота, две битиета, две истории, две епохи…

А защо никой не издаде роман “Софийско жителство” ли? Защото всички, които някога можеха да напишат този роман, знаеха, че той вече е написан. А тези, които по-късно се научиха да съчиняват романи, не могат да го напишат. И на едните, и на другите пожелавам един ден най-после да разберат, че… Просто всичко е любов…