Clair de Lune/ На лунна светлина

Може ли да има нещо общо между „Алиса в Страната на чудесата“ и „Престъпление и наказание“? Публикувани са почти по едно и също време – в 1865 и 1866 години, съответно в две далечни една от друга земи: кралство Великобритания и царска Русия. Но докато четях „На лунна светлина“, усещах как думите завихрят познати картини и споделени събития от моя живот (без оглед на национална принадлежност), а синкопираният слог на разказвачката ме тегли през тунела на времето към преживяното от поне три поколения на съдбовния 20 век. Който успее да стигне до дъното – в каменоломната, – не го посрещат с чаено парти, а го налагат за наказание, заедно с новороденото бебе (като в „Алиса“). Връщането нагоре е в съвсем друг свят, разрушен, ограбен, но озарен и озвучен от плахата „Лунна светлина“. Звуците й дават глътка въздух, намират човещина в най-тъмната сянка, за да отместят болката, както лагеристките местят големия камък от сивата канара. И понеже литературната алегория отразява в „огледалото“ си малките радости и голямото страдание, то историите на фината арменка, бременната туркиня, образования българин, завистливия портиер и озверелите слуги на уж хуманния следвоенен режим разкриват нови персонажи във вечната морална дилема на „Престъпление и наказание“. А за прокудените от трите исторически превратности на 20 век книгата е истинско лечебно откровение, но и полезен преговор на неусвоените поуки за 21 век.

Мариана Мелнишка

Каква съм? И аз не знам вече каква съм. Изгубена съм. Никаква. Никаква не съм. Плаче ми се. Едва сдържам сълзите си.

Родена в Истанбул. Дете на търговци.

Арменка. Бежанка от кланетата.

Студентка по право в Париж. Само до втори курс.

Съпруга на Ал, когото отведоха на разпит и никога не се върна.

Майка на Луси, която е на небето.

Майка на Зарко, който е в здраво социалистическо семейство.

Бивш човек, както ни наричат сега.

Още една лагеристка на каменната кариера.

Никоя не съм.