Писма от звездите

"Посвещавам тази книга на моя съпруг Илия, на най-добрия и любящ човек. Човекът, който винаги бе до мен, който винаги ме разбираше и утешаваше, ако имах нужда от това. Човекът, който винаги намираше сила да ми даде, за да не проявявам слабост. Човекът, който винаги ми прощаваше чрез мъдростта, която проявяваше. Това бе Илия, моят съпруг, моето второ аз, което всеки в земния си
път мечтае да има, но невинаги успява да го открие. Сега, когато него го няма в нашия материален свят, но аз знам, че не съм го загубила, осъзнавам, че ние не сме човешки същества, които имат духовни въжделения, а сме повече Дух, който има човешки изживявания.
Благодаря ти, Ичо, за нашия споделен път, земен път и неземен – вълшебен! Благодаря!
Нощем стоя и гледам звездите. Търся нашата, която с него като деца бяхме открили и назовали „ЕИ“. Казвахме си, че някога, когато смъртта настъпи, там, при нея ще отидем и там, един-друг ще се изчакаме. Сега Илия го няма и аз контактувам с него чрез невидимия свят. Като слепец съм в този контакт, но зная, че е той. Затова сядам всеки ден и пиша, за да откривам непознатия за нас живот – свят на мъртвите. Толкова далечен свят, където тялото не може да отиде, защото много тежи. Питам се, защо страдаме толкова много, когато се разделяме с мъртвец?
От любов или личен егоизъм? От това, че преставаме да имаме земния човек до себе си, плачем и се молим безутешно. Искаме и искаме да се върне, да се възстанови материята. Ив тази си наша мъка не можем да прозрем, че Духът остава да живее и той не ни напуска, ако искаме да бъдем с него. Но ние сме заслепени по тялото, което става стара, изпразнена черупка, в която нищо няма.
И така, плачейки, не можем да усетим Духа, който около нас витае и ни говори, и говори, и говори...Смятах, че нашият живот не може така лесно и бързо да приключи.
Толкова обич имаше помежду ни и мислех, че тя ще ни пази през годините, че болестите ще идват и ще си отиват, че аз ще мога да се справя с всяко предизвикателство. Но измамена останах и когато най-малко очаквахме, тогава смъртта дойде. Чувствах, че става нещо необяснимо, необикновено. Прегръщах го, милвах лицето му, стисках ръцете му, но усещах как той се изплъзва от мен, зареян много надалеч и аз не можех нищо да направя, за да го задържа, въпреки всичките си усилия. Имах смразяващото усещане за нещо непоправимо. Полудявах от несъгласието на мисълта си, че никога повече не ще да имам моя Ичо, че никога няма да чувствам добрите му ръце, да чувам добрите думи, да усещам закрилата му. За мен той бе живата вода в огромния пустинен живот. Какво можех да правя без него?! Не го пусках, а знаех, усещах, че сърцето му бие като на умиращ. Знаех и не исках, исках да не зная.
Минаха три тъжни дни, в които животът бе замрял за мен.
Не виждах и не чувах. Само болка и сълзи. В това тъжно мълчание изведнъж усетих присъствието на Илия. Думите подскачаха в съзнанието ми. Неистово желание ме накара да отворя тетрадката и тъй се заредиха писмата от невидимия свят на мъртвите. Чрез тях аз започнах нов контакт със съпруга си, който попи сълзите ми, отвори очите ми да виждат звездите и да чуват гласа, който иска да говори и да съществува чрез другото измерение.
Тези наши писма, този нов наш живот сякаш идва от дъното на една тайна, тайна, идваща от пространството. Тези писма носят толкова много информация за света на мъртвите, че аз реших да ги публикувам, защото те не са само за мен, а и за всеки друг, за да може да се осъзнае, че тялото е най-крехкото нещо на Земята и че то е само обвивка, носеща най-важното – Духа, който остава невидим и е част от Вечното.
Красиво е да посрещаш изгревите и да изпращаш залезите. Това е играта на слънчевия лъч, силата на Енергията, която като ласка те поема и ти дава сила да живееш и да вярваш в живота безценен. Негласно ежедневно да ти подсказва що е раждане и смърт, младост и старост, среща и раздяла. Да ти подсказва, че във всичко има очарование и Сила само когато оставиш страха и приемеш Мъдростта на Вселената. Научавайки това чудо, ние ще се откажем от земните си материални пристрастености и ще дадем воля на Единната Любов на Вселената. Това научих аз от писмата, изпратени от невидимия, непознат свят. Пожелавам ви да откриете своето собствено очарование от слънчевите изгреви
и залези, да откриете своите звезди на небосклона, които носят част от енергията на вашите любими смъртни.
Дано нашите писма с Илия бъдат капчица утеха във вашата болка от раздялата!
Бих искала да започна своята книга като една вълшебна приказка, чрез която да попия милионите неутешими сълзи. Бих искала да кажа: „Имаше един човек с голямо сърце, който разбираше живота и търсеше живота...“ Аз изпитвам тъга да разказвам спомени. Тъжно е да забравиш любимия човек, затова всеки ден присядам и слънчевия залез наблюдавам, защото той е свързан с раздялата и дава смисъл за началото."
27 февруари, 2006