Кеносис. Поезия

опънати са кожите, папирусите и листата

мастилени, изстъргани, печатни кoли

всички от острова

в тази малка стая се събраха

книжарница или съновница

книгите не се четат, а се сънуват

и струва скъпо, много скъпо

да влезеш и приседнеш –

брат, сестра на всички мъртви –

при мен са ето ги

целите творби на целите творци

от най-дълбока древност досега:

чети или пък спи

сънувай ги

не се изгубват ръкописите

в ръкавите на времето

за опитния архивариус

а все мошеници продават ти лимити

ограничават достъпа

търгашат те с фрагменти, откъси

огризки от трапезата на ситите

за да човъркаш по отломките

какво би било

например и ако

тук струва скъпо, много скъпо

да сънуваш

сафо калин плотин

от край до край

90 пиеси от есхил над 120

от софокъл 92 от еврипид

ето ти

върху комедията на аристотел

но как ще ми платиш, зяпачо,

защото, който влезе тук, забравя.

„Кеносис“ е отказът от всичко, намаляването на живота, изтощаването до смърт. Това е процес на себеизпразване, самоизчерпване, себеотнемане, то е протяжното изтощаване на смисъла, призивът обезслави се. „Кеносис“ е и точката, в която залозите са празни и нищо не може да се промени. Който претърпи този момент, без пустото в себе си да зарази пустотата навън, може да види как времената се преобръщат.

„Кеносис“ е опразване на високите редове, при което те остават високи, но празни. Прозрачни, без съдържание, те са вече чист жест с облик на послушание: остави се и се оставям. Метафизично късо съединение.

Това е изкуството за удържане на формата при все тягата, упражнявана от безсъбитийността – там където нищо не се случва, желанията са вцепенени и дори повторението не носи наслада; там където смъртта е глух инструмент и в нея не е останало нищо възвишено. Може да бъде наречено смирение, но не е. Подобно изтичане от себе си става бавно. И не напълно, и не окончателно. Откъдето и рискът от забавяне или забравяне, от преустановяване на прекъсването. „Кеносис“ тогава е самото време, което не може да разпознае своя край и своя кръст. Все пак има нещо инфантилно в тази страст към самоограничаване и усмиряване, както си остава и нечовешкият импулс към уподобяване на горните редове.

„Кеносис“ е книга на празнотата.

 ♦  ♦  ♦

Камелия Спасова е родена на 24 април 1982 г. в София. Преподава антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по теория на литературата с научната книга „Събитие и пример у Платон и Аристотел“ (2012). От 2009 г. е редакторка и водеща броеве на „Литературен вестник“. Първата ѝ стихосбирка „Парцел N: 17“ (ред. Г. Господинов, 2007) излиза с награда от конкурса за поезия „Веселин Ханчев“. Нейни стихотворения са преведени на английски, немски, руски, гръцки, турски, румънски, сръбски, датски, хърватски и италиански. Във Вила Валдберта край езерото Щарнберг тя открива достатъчно пуста земя, за да завърши „Кеносис“ – книга на празнотата.