Микеланджело Буонароти (1475-1564) е многостранният гений на Ренесанса – едновременно скулптор, художник, архитект и поет. Векове след него името му става символ на епохата му, а творбите му се превръщат в образци за съвършенство, вдъхновявайки поколения творци и ценители. Множеството неизвестни около личния му живот продължават да човъркат любопитството, карайки и съвременните изследователи да търсят скрити послания в шедьоврите му или отговор на въпроса кой е бил най-близо до сърцето му. Булото над някои от тези тайни повдига тази книга – едно себеразкриване на Микеланджело чрез неговите стихове, писма, скулптури и фрески. В съвременниците си и първите си биографи Микеланджело оставя впечатлението за въздържан и затворен човек, изцяло отдаден на изкуството, за който елементарни неща като храната и условията на живот са били повече необходимост, отколкото удоволствие. А може би точно в това е разковничето да създаваш шедьоври.

Книгата е богато илюстрирана с известните произведения на Микеланджело в областта на изобразителното изкуство.

Микеланджело се ражда на 6 март 1475 г. като Микеланджело Лудовико Буонароти Симони, в Капрезе, недалеч от Арецо (родното място на Франческо Петрарка и Джорджо Вазари) и на стотина километра от Флоренция, центъра на областта Тоскана. Самият Микеланджело счита себе си за флорентинец, защото това е градът, в който израства и се оформя като творец и личност. Големият шанс на Микеланджело е, че талантът му е забелязан от самия Лоренцо де Медичи, който го взима да живее и да учи заедно с децата му в двореца. Там той си създава контактите, които по-нататък ще изиграят съществена роля за проявите му като творец. Запознава се с връстника си Джовани, средният син на Лоренцо Медичи, обречен на Църквата и сдобил се с кардиналски сан непосредствено преди смъртта на баща си. През 1512 г. той ще стане папа под името Лъв X. Почти техен връстник е и Джулио, извънбрачният син на Джулиано де Медичи, по-младият брат на Лоренцо. В края на 1523 г. той също ще стане папа – под името Климент VII.

24-годишен, той създава шедьовъра си „Пиета” (намиращ се в базиликата „Св. Петър”). Седем години по-късно идва нов триумф – с „Давид”, символът на Флоренция. По-късно ще скандализира религиозните пуритани с фреските си за Сътворението и Страшния съд в Сикстинската капела, Ватикана. В тези фрески има много скрити послания: например в „Сътворението на Адам” изображението на Господ, обвит в облак от тъкан, много точно възпроизвежда структурата на човешкия мозък, показан в разрез, сякаш внушавайки, че божественото е в самия човек, в неговото съзнание.

Погълнат изцяло от изкуството си, Микеланджело като че ли няма време за личен живот. Причината е донякъде и в това, че в епохата на преклонение пред красотата, той се усеща грозен – заради едно младежко сбиване скулпторът остава със счупен нос. Но това не му пречи самият той да издига красотата в култ, да търси в нея вдъхновение и да я приема за основа на висшата любов, разбирана в духа на актуалния тогава флорентински неоплатонизъм. Затова в чувствата му, отразени в любовните му стихове, има много повече извисяване на духа, отколкото секс. Красотата и любовта за него са просто източник на вдъхновение. Затова скандалната му връзка с младия Томазо деи Кавалиери, който е и в последните му часове до него, е по-скоро платонична, отколкото консумирана. Историята на тази връзка е разказана в книгата „Копие, захвърлено с любов” и е илюстрирана с прекрасните сонети, които Микеланджело посвещава на младежа.

Ако съдим по стиховете и писмата, които си разменят Микеланджело и вдовицата Витория Колона, маркиза на Пескара и една от големите поетеси на ренесансова Италия, любовта им също е била повече общуване на духа, отколкото на тялото. Двамата се превръщат в една от знаковите творчески двойки на Ренесанса.