Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов

Анотация:

След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.

Той е от значимите дейци на нашето националноосвободително движение, които след съзаклятия и въстания трябва да се заемат с управлението на държавата. Какво ще кажете за бунтовник, който, бидейки автор на  „Русия беше свята за нас“, е приет със салюти в града на Босфора; който предлага короната на Асеневци на султан Абдул Хамид? Каква знаменателна дързост! Ето разликата между харамията-бунтовник и проницателния политик, който знаеше, че при такава комбинация целокупна България ще доминира на Балканите и ще се откъсне по естествен начин от вчерашния угнетител. А кой отстояваше принципа за неделимост на Македония? Нарушаването на този принцип след 1911 г. ни донесе толкова непоправими нещастия...

От друга страна намирам, че Стамболов е достатъчно велик, за да спестим мрака около неговото име. Споровете кой е виновен ще продължат, но фактите остават.

Авторът на книгата Антон Страшимиров – благородна издънка от значим род, чиято семейна съдба напомня на братя Гракхи или Петкови – е проникновен изследовател на Стамболов, сравним по решителност със самия него.

проф. Андрей Панте

За автора:

Антон Тодоров Страшимиров е български писател, драматург, публицист и политик.

Роден е на 15 юни 1872 в големия български род Страшимирови в семейството на зидаря, преселник от Разлог - Тодор Страшимиров. Брат е на Тодор Страшимиров и Димитър Страшимиров. На 13 години напуска родния си град, скита из Добруджа, слугува в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. Учи до V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, което напуска. През 1890 – 1894 г. е начален учител из различни села във Варненско и Бургаско. Развива активна просветна дейност. Редактира вестник „Глас от Изток“ в Бургас. Увлича се от народническия социализъм.

През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк.

След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин (1898 – 1899). Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев във Видин редактира литературното научнопопулярно списание „Праг“. Работи като учител в Педагогическото училище в Казанлък (1899 – 1900), но е уволнен заради спречкване с кмета и получава забрана да учителства.

Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. През 1900 година е делегат на Казанлъшкото дружество на Седмия македонски конгрес. Редактира вестник „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и списание „Звезда“ в Търново — от книжка 5, издава списание „Културно единство“ в Солун. При разкола във Върховния комитет подкрепя крилото на Христо Станишев - Тома Карайовов. Пише в легалния орган на ВМОРО „Дело“.

Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в Пазарджик. Сътрудничи на „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на селските бунтове срещу десятъка по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата битова кора, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2-ро издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът - хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.

Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към драмата. Първата му пиеса „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.

Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.

Псевдоними: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирьо, Наблюдател, Постов и други.

Умира на 7 декември 1937 - Виена, Австрия.