Случаят Ванга. Един различен поглед

Тази книга изненада и мен самия. Изненада ме по-точно внезапната, натрапчиво обзела ме идея да я напиша. Разбира се, тя има и своята скрита предистория. Наричам я скрита, защото се развиваше някак си извън мен.

За първи път се заговори за издаването на пълно житиеописание на леля Вангелия в края на осемдесетте години – предложението дойде от дъщерята ù. Тя донесе и два-три листа с нещо като конспект. Може би очакваше, че ще ме привлече като съучастник в идеята. Или дори за самото написване. Само че тогава на мен изобщо не ми беше до писане. Бях обсебен от други неща. Перестройката вече бунтуваше духовете в България. Усещаше се, че предстоят съдбоносни промени и събития; животът на моето поколение, попрехвърлило с десетина години Христовата възраст, трябваше да започва отново. И то не в преносния смисъл. С книгата за Ванга се ангажира мой колега, а после около това начинание се завъртя и една доста неприятна история: ще прочетете подробно за нея в следващите страници. Баща ми, сродник на леля Вангелия, беше другият човек, който от време на време ме връщаше към живота на пророчицата. Искаше да запиша спомените му, както и видяното от мен в годините, когато тя и семейството ни общуваха по-близко.

Не го направих и сега съжалявам. А и по онова време започнаха да никнат, като гъби след дъжд, различни текстове за Ванга, повечето от които трудно можем да наречем книги – тук изключвам сериозното изследване на покойния вече Величко Добриянов. Появиха се наистина и множество доброжелателни разкази на хора, получили помощ или съвет от пророчицата в труден за тях момент. От историите им обаче се нароиха всякакви компилации, „сензационни“ разследвания, прехвърлящи се от един в друг таблоид публикации, рецепти за ястия и „препоръчвани“ от пророчицата билки. Изобщо животът и митът за Ванга се превърна в индустрия. Намесиха се и телевизиите. Първо – българските. След тях и руските. Показваха в надпревара предавания, репортажи, интервюта, монтирани главно с кадри от два емблематични филма – заснетия още през 1976 г. от Невена Тошева „Феномен“ и забележителната лента на моя талантлив приятел Тома Томов „Така каза Ванга“.

За жалост голямата част от изфабрикуваната продукция имаше изцяло комерсиален характер. Към всичко това се прибавиха и унизителните скандали, избухнали между най-близките роднини на леля Вангелия и създадената едноименна фондация. И тази ужасна атмосфера само усили колебанията ми да разкажа моята „версия“ за Ванга. Надявах се (докато е все още жива), че тя ще издиктува лично и на избран човек виденията на мъчителния си двойствен живот. Знам дори, че е искала да го направи. „Такава книга ке напишеме, ние, двете с теб, Стефке – казвала на дъщерята на вярната ù помощница, леля Витка, – та сите ке се смаят.“ И все отлагала момента. Докато веднъж рекла: „Уф, как да го направиме, мари Стефке, като тия, моите роднини, жива ке ме изядат!“

После и Ванга си отиде. Или може би просто се завърна у дома. Смъртта ù премахна и малкото останали морални бариери пред отрицателите ù и вездесъщите ловци на сензации. Но заедно с това тя направи и нещо, подвластно единствено на нея – превърна признателността на стотиците спасени и излекувани от пророчицата, във вяра. Вярата, че Ванга ще ни пази и помага дори от отвъдното. Затова в дома ù в Петрич, край къщичката в Рупите и изградения от нея храм има винаги посетители. Те прииждат – и лете, и зиме. Докато ги гледах веднъж как смирено пристъпват сред серните изпарения на извиращата от Кожух вулканична вода, си представих колко много и различни хора са преминали оттук. Името им е легион.

Дадох си сметка и за пластовете време, през които пътуваха прозренията на пророчицата, за космическите разстояния, преодолявани от нейната интуиция, за скритите ù, непонятни за нас, намеси дори в най-тъмните кътчета на историята и бъдещото на този объркан свят.

Леля Вангелия контактуваше с живите и с мъртвите. Даваше мъдрост на държавници и се учеше от достойнството на родените без нищо. Стараеше се да бъде справедлива към всекиго и страдаше самата от несправедливостта към нея. Името ù достигаше и до най-далечните ширини. Предупрежденията ù влизаха с код „горещо“ в информационните комюникета. От нея се интересуваха академии на науките, но също и службите за сигурност. Ванга беше и продължава да е световно събитие. Изключение от правилата. Трябвало е да се появи – за да помага и ни предпазва от нашите несъвършенства… Но как можеше да се нарече възелът, в който бе впримчена многоликата ù душа? И беше ли в състояние някой да опише живеещото в различни измерения нейно съзнание?

Ето за тези неща размишлявах в онзи далечен ден сред горещите серни изпарения на Рупите, опитвайки се всъщност да намеря приблизително точно определение за светлата и трудна одисея на пророчицата.

Докато в мислите ми, подшушната сякаш от някого, се натрапи делничната дума „случай“. „Случаят Ванга“. Защо не?! Събрани едно до друго, словата ми се сториха подходящо заглавие за една възможна бъдеща книга. Ако, разбира се, ми достигнеше смелост да я напиша. Словосъчетанието звучи конкретно и едновременно – всеобхватно. Събира намесите на пророчицата в личните човешки съдби, но и в събития от планетарен характер, в епизоди от историята и бъдещето, от политиката, науката и какво ли още не. „Случаят Ванга“ подсказва при това, че много неща от нейното необикновено присъствие сред нас все още предстоят да се разгадават…

Н. Стоянов